Роден е на 4 юли 1974 г. в с. Зорница, Бургаско, с мирското име Динко Желязков Динков. През 1992 г. завършва средно образование в Математическа гимназия „Атанас Радев“ – гр. Ямбол. Обучението си продължава в Лесотехническия университет – гр. София, който завършва през 1997 г. със специалност „Ландшафтна архитектура“. В същата година постъпва като послушник в манастира „Св. Георги“ в гр. Хаджидимово. От януари до септември 1999 г. отбива военната си служба.
На 18 ноември 2000 г. в манастира на послушанието си Динко Желязков е постриган в монашество с името Серафим от Неврокопския митрополит Натанаил. На следващия ден митрополитът го ръкополага за йеродякон, а месец по-късно (на 12 декември) и за йеромонах. Като такъв той изпълнява различни послушания в манастира. Завежда и близки до обителта енории.
На 1 юли 2006 г. йеромонах Серафим е въведен в архимандритско достойнство, а от септември 2008 г. е назначен за игумен на Роженския манастир „Рождество на Пресвета Богородица“. През 2011 г. завършва Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. На 18 декември същата година в храма „Св. Александър Невски“ – гр. София, е хиротонисан за епископ с титлата „Мелнишки“. Ръкополагането е извършено от духовния му наставник Неврокопския митрополит Натанаил, за чийто викарий е определен, в съслужение с още 9 митрополити и 7 епископи.
На 17 декември 2013 г. на Епархийския събор във Варна Мелнишкият епископ Серафим е един от двамата избраници за възможен Варненски и Великопреславски митрополит. Скоро след това е включен в листата на достоизбираемите епископи за овдовелия Неврокопски престол. Затова, по възложение на Светия синод, той пребивава временно в Троянския манастир.
Изборът за нов Неврокопски митрополит е проведен в началото на следващата 2014 г. (12 януари) в гр. Гоце Делчев (Неврокоп) под ръководството на временно управляващия Неврокопска епархия Видински митрополит Дометиан. На него 30-те духовни и мирски епархийски избиратели избират с тайно гласуване следните двама кандидати: Мелнишкия епископ Серафим (с 30 гласа) и Браницкия епископ Григорий (с 28 гласа).
На 19 януари в синодалния параклис „Св. цар Борис“, след проведено гласуване на присъстващите членове на Светия синод, Мелнишкият епископ Серафим е канонически избран за Неврокопски митрополит, а на 24 януари – въдворен в поверената му епархия. По пътя към престолния си град Гоце Делчев (Неврокоп), където е тържествено посрещнат от хиляден народ, той се спира за поклонение в Рилския манастир, а след това – в с. Бараково и градовете Симитли, Разлог и Банско. На 25 януари (св. Григорий Богослов), архиереят отслужва, в качеството си на митрополит, първата св. Литургия в своята епархия.
Роден е на 16 ноември 1952 г. в с. Копривлен, Неврокопско (Гоцеделчевско), с мирското име Илия Иванов Калайджиев. Още като дете не пропуска неделните и празничните служби в тукашния храм. Пръв негов пример за достойно и ревностно служение на Бога е местният енорийски свещеник Костадин Къдрев.
Принудено от нерадостни обстоятелства, през 1968 г. семейство Калайджиеви се преместват в с. Мокрище, Пазарджишко. Там духовната обстановка е по-различна. Селото няма свещеник и църква. След няколко месеца, воден от копнеж по Бога, 16-годишният Илия, без знанието на своите родители, отива в монашеската школа на Троянската света обител. След като го изпитва строго и се уверява в силното, искрено и неподправено желание, игуменът на манастира – Крупнишкият епископ Григорий, го приема за послушник, като преди това получава благословението на родителите му.
В онези години Троянската света обител има голямо братство и опитни духовници. Под тяхно наставничество започва духовното израстване на младия Илия. Средното си образование той продължава в Софийската духовна семинария, която тогава се помещава в Черепишкия манастир. По време на ваканциите неотстъпно е в любимата света обител. С радост приема и изпълнява всички послушания, които му се възлагат, труди се наред с всички, усърдно изучава църковния ред и четене, източното църковно пеене. Усвоеното в манастира по отношение на типика, духовната и практическата страна от монашеския живот, впоследствие преподава на своите духовни чеда
По времето на послушничеството дълбок отпечатък в сърцето на Илия оставя първата среща с приснопаметната игумения на Врачешката девическа света обител – майка Касиана. Това познанство го свързва духовно с Врачешкия манастир завинаги.
Господ удостоява Илия да се докосне още като послушник до светостта на Троице-Сергиевата лавра, Почаевската лавра и на други обители. За да отбие военната служба, се налага да прекъсне учението си в семинарията. Завръща се оттам още по-укрепнал и утвърден духовно и скоро приема така желаното монашеско пострижение от ръцете на своя първи старец и наставник – Григорий, по това време вече Ловчански митрополит.
На 03 март 1974 г. – Неделя Православна – воден под мантия от архимандрит Геласий (тогава игумен на манастира) и йеромонах Даниил, послушник Илия приема монашество с името Натанаил. Скоро след това – на 15 април, е ръкоположен за дякон. През следващата 1975 г. завършва Духовната семинария. На 13 април 1975 г. е ръкоположен за йеромонах и с благословението на приснопаметния Български патриарх Максим постъпва в Духовната академия в София. През 1976 г., по решение на Светия синод, продължава висшето си духовно образование в Атинския богословски факултет като стипендиант на Гръцката православна църква.
Студентските години са благодатно време за младия йеромонах Натанаил. В търсене на духовни съкровища, той намира най-прекрасните духовни бисери на своето съвремие. От изключително значение са познанствата му със светите подвижници архимандрит Херувим, основател на манастира „Параклитос“, архимандрит Епифаний Теодоропулос и много други свещенослужители и миряни, от които събира най-прекрасния духовен нектар, който след това сам преподава на вярващите. Годините на следване в Гърция му предоставят рядката възможност да пребивава и в „градината на Божията майка“ – Св. Гора, сред братята в Зографския манастир.
След завършване на Атинския богословски факултет архимандрит Натанаил се връща в Троянска света обител. На 10 октомври 1980 г. – в деня на св. 26 Зографски мъченици, по решение на Св. Синод, е въведен в архимандритско достойнство, а през 1984 г. – назначен за протосингел на Ловчанската света митрополия. Всецяло предан на възложеното му послушание, той усвоява бързо преподавания от неговия старец – митрополит Григорий, опит в административната работа, като печели любовта и уважението на всички.
През 1986 г. архимандрит Натанаил е изпратен от Светия синод за няколко месеца на специализация в Източноцърковния институт в Регенсбург, Германия. От 1 октомври същата година е на ново послушание – в гр. Лондон, Великобритания. Там той обгрижва духовно българската църковна община „Св. Йоан Рилски“.
На 9 август 1988 г. архимандрит Натанаил е назначен за протосингел на Софийската света митрополия, а на 1 март 1989 г. – за главен секретар на Светия синод. По предложение на патриарх Максим, който оценява високо качествата му, Светият синод решава да бъде ръкоположен за епископ с титлата Крупнишки, носена преди това от неговите духовни старци – митрополитите Григорий и Геласий. На 25 март 1989 г. – Св. Благовещение – в Патриаршеския катедрален храм „Св. Александър Невски“ в София, архимандрит Натанаил е хиротонисан за епископ. На 1 декември същата година той е назначен за викарий на Софийския митрополит.
През 1992 г. Българската православна църква е изправена пред тежко изпитание – разкол. В последвалите годините на борба за възстановяване и отстояване единството в родната Църква основната тежест понасят епископ Натанаил и сегашният Светейши патриарх Неофит, тогава Левкийски епископ и главен секретар на Светия синод.
На 17 април 1994 г. Крупнишкият епископ Натанаил е избран, а на 24 април 1994 г. – канонически утвърден за Неврокопски митрополит. Господ го поставя в най-силния огън на разкола. Цялото му служение като епархийски архиерей, от първия момент до сетния му дъх, е себежертва, изповедничество, свидетелство за пламенна ревност и любов към Бога, безрезервно отстояване на истините на вярата и единството на Църквата, себеотдаване с огромна любов и загриженост към повереното му паство.
Митрополит Натанаил простира мисълта си с години напред за бъдещето на своята епархия и на цялата ни Църква. Организира православен лагер за деца, неделни училища, школи по източноцърковно пеене и иконопис. Не подминава и страданията на бедните и нуждаещите се. Духовната просвета, издаването и разпространяването на православна книжнина са от първостепенно значение в пастирската му дейност.
В епархията си митрополит Натанаил организира обновления, ремонти и преустройството на десетки храмове, а също и на най-големите манастири. Поощрява и сам инициира строителството на нови черкви и параклиси.
Неврокопският митрополит Натанаил почива след продължително боледуване през 2013 г. – на рождения си ден, 16 ноември, в гр. София. Погребан е на 19 ноември в престолния си град Неврокоп (Гоце Делчев), в двора на новия митрополитски дом, изграждането на който той започна през 2006 г.
Роден е на 22 юни 1906 г. в Чирпан, Старозагорско, със светското име Деян Неделчев Енев. Основно и прогимназиално образование завършва в родния си град. В изпълнение желанието на родителите си участва в конкурса за прием на нови ученици в Пловдивската духовна семинария през 1920 г. Издържа го с най-висока оценка, за което получава пълна стипендия за следване.
Курсът на семинарията Деян Енев завършва през 1926 г. с отличие, първи по успех. Като взема предвид това, Старозагорският епархийски съвет му отпуска стипендия за следване в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. И тук Енев изпъква с усърдие в обучението. Завършва курса на факултета през 1930 г. като първенец на випуска. На 15 юли същата година Старозагорският митрополит Павел го назначава за секретар на Старозагорската митрополия. Тази административна длъжност изпълнява до края на март 1934 г.
По негово желание, с благословението на митрополит Павел, на 2 юли 1933 г. в старозагорския катедрален храм „Свети Димитър“ Деян Неделчев Енев встъпва в монашеско звание под името Пимен. На следващия ден в същия храм е ръкоположен и в йеродяконски чин.
На 8 януари 1934 г. йеродякон Пимен е ръкоположен за йеромонах от митрополит Павел, а от 1 април – назначен за протосингел на Старозагорската митрополия. Като такъв, освен със служение и административна работа, е ангажиран и като председател на редакционния комитет на списание „Християнка“.
В 1937 г. йеромонах Пимен е преместен в Рилския манастир, на който става секретар. На 14 януари 1938 г., по решение на Светия синод, е въведен в архимандритско достойнство. През есента на същата година става игумен на Бачковския манастир, като заема този отговорен пост до края на април 1947 г.
От 1 май същата година архимандрит Пимен е преместен в София и е назначен за началник на Църковно-стопанския отдел при Светия синод. Няколко месеца след това – на 21 декември, в храм-паметника „Св. Александър Невски“ в столицата той е ръкоположен за епископ с титлата „Стобийски“. А от 1 януари 1948 г. става викарий на Софийската митрополия.
На 3 август 1952 г., съгласно решение на Светия синод, под председателството на Ловчанския митрополит Филарет – временно управляващ Неврокопска епархия, е проведен епархийски избор за Неврокопски митрополит. Най-много гласове получават Стобийският епископ Пимен (28) и Главницкият епископ Стефан (17). През декември същата година Светият синод в пълен състав разглежда изборните книжа и ги намира редовни. На 4 януари 1953 г. в синодалния параклис „Св. цар Борис“, е извършен каноническият избор за Неврокопски митрополит. След проведеното гласуване синодалните архиереи поверяват управлението на Неврокопска епархия на Стобийския епископ Пимен, който е утвърден за Неврокопски митрополит.
Митрополит Пимен е начело на Неврокопска епархия почти четири десетилетия, във време на властващ в страната атеистичен режим. В тези трудни за Църквата години той успява, доколкото е възможно, да укрепи устоите ѝ, а също и да запази нейната роля като опора на вярващия народ. Владиката насърчава и подпомага строителството на много храмове в селища, в които няма такива.
Неврокопският митрополит Пимен е автор на книгите: „Света Богородица – живот и прослава“ (1981, преиздадена 1991 и 1995 г.), „Отец йеромонах Неофит Рилски“ (1984); „За Библията. В началото беше словото“ (1988) и „Под купола на храма“ (1990).
През 1992 г. група духовници и миряни, насърчавани от представители на тогавашната държавна власт, предизвикват разделение в Българската православна църква. Подведен и употребен от тях, митрополит Пимен, заедно още няколко клирици, взема страната им. На 18 май същите обявяват избора на патриарх Максим от 1971 г. за опорочен и нищожен и изискват провеждането на нов, като управлението на Българската православна църква се поеме от временен наместник-председател на Светия синод. На 25 май Дирекцията по вероизповеданията при Министерския съвет издава Акт № 92, с който неправомерно провъзгласява за нелегитимен действащия към момента състав на Светия синод. За наместник-председател на новия, „алтернативен синод“, е определен митрополит Пимен, който през юли същата година е низвергнат и лишен от сан. Въпреки това на 1 юли 1996 г. в църквата „Света Параскева“ в столицата отпадналите от Църквата го провъзгласяват за алтернативен патриарх.
В периода 30 септември – 1 октомври 1998 г. в София се провежда разширен надюрисдикционен православен събор, на който, под председателството на Вселенския патриарх Вартоломей, заседават главите на всички поместни православни автокефални църкви или техни представители. На него се решава: „Приема се бившият Високопреосвещен Неврокопски митрополит г-н Пимен, снема се наложеното му наказание с низвержение и произнесената срещу него анатема и се възстановява в църковното общение и в степента на свещеничество, която е имал заедно с правото да се смята и титулува бивш Неврокопски митрополит. Управлението на Неврокопска митрополия и пастирското обгрижване на нейния народ остават в отговорността на избрания на негово място, след извършеното негово низвержение, Високопреосвещен митрополит Натанаил“. (Из Решенията на Светия разширен събор)
Митрополит Пимен почива на 10 април 1999 г. в гр. София. Погребан е в двора на храма „Въведение Богородично“ в Благоевград. На свое заседание през май същата година, Светият синод на Българската православна църква взема решение името на покойния да се впише в синодалните диптихи на блажепочиналите архиереи, а в пределите на Неврокопска епархия името му да се поменава в св. богослужения – след имената на блаженопочиналите митрополити Иларион, Макарий и Борис.
Митрополит Борис, чието светското име е Вангел Симов Разумов, е роден на 8 ноември 1888 г. в с. Гявато, Ресенско. Основно образование получава в родното си село и в българското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Цариград. От 1901 г. е ученик в Българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“ в гр. Одрин, трети клас на която завършва през 1904 г. с отличие. През същата година постъпва в Цариградската духовна семинария като стипендиант на Българската екзархия. И тук младежът проявява своите положителни качества, за което е високо ценен от своите учители, а също и от екзарх Йосиф, който обръща особено внимание на даровитите и способни семинаристи.
През 1910 г. Вангел Симов завършва с отличие и взема решение да се посвети изцяло в служба на Църквата – негова мечта от ученическите години. На 18 юни в църквата „Св. Стефан“ в Цариград Неврокопският митрополит Иларион го произвежда в монашески, иподяконски и дяконски, а на следващия ден и в йеродяконски чин с името Борис. Като такъв той служи една година в екзархийския параклис.
През 1911 г. йеродякон Борис, като стипендиант на Екзархията, заминава за гр. Черновиц, Австро-Унгария (дн. в Украйна). Там следва в Богословския факултет на тамошния университет, който завършва през 1914 г. Подир това се завръща в България и учителства в Бачковското свещеническо училище и в Пловдивската духовна семинария. През 1915 г. заминава за Виена, за да учи философия, като едновременно се подготвя и получава от Черновицкия университет титлата „доктор по богословие“. Поради настъпилите затруднения, свързани с бушуващата по това време Първа световна война, се връща в България.
На 25 ноември 1917 г. йеродякон Борис е ръкоположен за йеромонах от Пловдивския митрополит Максим. Като такъв е назначен за духовен пастир на българската общност в Унгария, със седалище столицата Будапеща. Тук работи до 1922 г. в насока организацията на местната българска колония и издигане на нейното религиозно и национално съзнание.
На 22 юли 1922 г. – по решение на Св. Синод – извиканият преди това в София йеромонах Борис, е въведен в архимандритско достойнство от неговия бивш учител в Цариградската семинария – Софийския митрополит Стефан (бъдещ български екзарх). След това последователно е протосингел на Софийската митрополия (от 15.05.1923 г. до 01.09.1924 г.), началник на „Културно-просветното отделение“ при Светия синод и предстоятел на храма „Св. Александър Невски“ (от 01.09.1924 г. до 01.09.1926 г.), ректор на Софийската духовна семинария (от 01.09.1926 г. до 23.11.1931 г.) и главен секретар на Светия синод (от 23.11.1932 г. до 23.03.1935 г.). Под негово ръководство Софийската семинария, като духовно учебно заведение, е издигнато на завидна висота и се ползва с авторитет. През времето на своето ректорстване архимандрит Борис, като делегат на Светия синод, участва в заседанията на Висшия учебен съвет.
В този период, освен църковно-административната дейност, той публикува няколко статии в „Църковен вестник“ и пише добилата широка популярност брошура „Кризата в нашето училище“, насочена към младите хора на България. През 1934 г., под псевдонима Ивайло Орлин, обнародва и стихосбирка си „Полети“.
По решение на Светия синод, заради усърдната си и ползотворна църковна дейност, на 14 декември 1930 г. в храма „Св. Александър Невски“ архимандрит Борис е ръкоположен за епископ с титлата Стобийски. Добросъвестен, ревностен и самоотвержен изпълнител и администратор, нему често се възлагат важни и трудни поръчения. Неслучайно е натоварен с тежката мисия на преговарящ по въпроса за вдигане на схизмата, наложена върху Българската църква през 1872 г. Така през 1932 г. той е изпратен от Св. Синод в Йерусалим да води предварителни неофициални и поверителни разговори с посочения за целта посредник – Йерусалимския патриарх, за създаване на канонически връзки с Вселенския патриарх. С тази деликатна и отговорна задача епископ Борис се справя много добре. През 1945 г. – вече като митрополит и синодален член – при преки преговори с Цариградската патриаршия, той подготвя епохалното дело по вдигането на схизмата. Усилията му, неочаквано за всички, се увенчават с пълен успех и през февруари същата година е прогласена автокефалията на Българската православна църква.
На 24 март 1935 г. епископ Борис е избран за Неврокопски митрополит. В епархията си той работи при много трудни условия, като основна негова цел е духовното издигане на пасомите и клира. Първите поучава да бъдат силни във вярата си, единни, сплотени, миролюбиви и братолюбиви, да се пазят от вражда, ненавист, раздори и озлобление. Към духовниците е благ, но и взискателен, желае да притежават пълна мяра във всички по-важни човешки, християнски и пастирски добродетели – да бъдат добросърдечни, чисти, добросъвестни, честни, смирени, търпеливи, миротворни, родолюбиви, любвеобилни, благоговейни, благонравни, трезви, добротворни, себеотречени, дисциплинирани, истинни, просветени, мъдри, дейни, проникнати от ясна обич към пастирското звание и служене на Църквата и народа.
През 1941 г. митрополит Борис поема администрирането и на Струмишко-Драмска епархия от новоприсъединените към Царството земи. Като член на Светия синод, в малкия и голям състав, проявява ревност по всички въпроси на църковния живот и управление и взема дейно участие в тяхното разрешаване. Качествата му – прозорлив и критичен ум, богати познания и умение да се аргументира по най-добрия възможен начин – се използват, освен при разрешаване проблемите в отношенията с другите православни църкви, също и на тези, свързани с църковната дисциплина и просвета. До края на живота си той е председател на Просветната комисия при Светия синод.
След септември 1944 архиереят, едновременно с тревога, но и с още по-голям жар, отстоява интересите на църквата, бори се срещу атеистичната пропаганда и отродяването на населението от поверената му епархия. Заради това е обявен за враг на новата власт, самопровъзгласила се за уж народна, която търси начин да го премахне, виждайки в него препятствие за реализацията на намеренията си.
През 1948 г. – на рождения си ден (8 ноември), митрополит Борис служи в с. Коларово, Петричко. Предния ден съобщава на близките си: „Дойдох да се сбогувам, защото това ще бъде последното ни виждане. Снощи аз получих знамение, че моят край идва. Сънувах, че падна огън от небето и този огън ме грабна и мене в небето. Аз отивам да осветя черквата „Св. Димитър“ в село Коларово, но вероятно това ще бъде моят край“. Думите му се сбъдват. След края на службата митрополит Борис е застрелян от упор в двора на храма от низвергнатия заради кражба на църковно имущество свещеник Илия Стаменов от с. Хърсово. Убиецът е осъден на 7 години затвор. От тях излежава само 3 на лек режим. Приключва живота си в лудницата, като непрекъснато повтаря: „Аз го убих, аз го убих…“.
Завършил неочаквано земния си път, Неврокопският митрополит Борис оставя не само епархията си, а и Българската църква в момент, когато е най-нужен. Загубата му се чувства остро и болезнено за дълго време. Погребан е в притвора на храма „Въведение Богородично“ в гр. Горна Джумая (дн. Благоевград).
Неврокопският митрополит Макарий е роден на 21 ноември 1876 г. в с. Драгижево, Великотърновско, със светското име Марин Стамов. Първоначално образование получава в родното си село. След завършване на V прогимназиален клас в Българската гимназия „Д-р Петър Берон“ в гр. Одрин постъпва в Търновското духовно училище, а впоследствие – година по-късно – се премества в Самоковското духовно училище, курса на което завършва през 1897 г. През есента на същата година, след конкурсен изпит, заминава да учи в Киевската духовна семинария като стипендиант на Светия синод. През септември 1900 г. постъпва в Петербургската духовна академия, която завършва в 1904 г. с научна степен „кандидат на богословието“.
От 1 септември 1904 г. до 1 март 1909 г. е учител възпитател в Софийската духовна семинария. Там, в храма „Св. Йоан Рилски“, на 25 октомври 1904 г. Марин Стамов е постриган в монашество с името Макарий. В йеродяконски чин е ръкоположен на 31 януари 1905 г., а в йеромонашески – на 2 февруари 1905 г.
На 1 март 1909 г. йеромонах Макарий е назначен за протосингел на Светия синод на Българската екзархия. А на 22-и същия месец, по синодално решение, е възведен в архимандритско достойнство. Освен новата си длъжност той продължава да дава уроци по Свещено писание и Стар завет в Духовната семинария.
От 1 септември 1912 г. Светият синод назначава архимандрит Макарий за ректор на Софийската духовна семинария. Този отговорен пост заема до 17 април 1916 г. Още в началото, поради започването на Балканските войни (1912-1913 г.), учебните занятия са прекратени. Причината е, че сградата на Семинарията е приспособена за болница. След свършека на войната ректорът – архимандрит Макарий, полага големи усилия и съумява да възстанови предишното положение и достиженията на учебното заведение. За тази му сполука решаващи са неговите качества на безупречен администратор.
През 1915 г. – на 21 юни, под ръководството на временно управляващия Неврокопска епархия Струмишки митрополит Герасим, в гр. Неврокоп е проведен избор за нов Неврокопски митрополит. На него духовните и мирските епархийски избиратели, в присъствието на наместника на вакантния неврокопски митрополитски престол и членовете на Неврокопския епархийски духовен съвет, с тайно гласуване избират следните двама кандидати: 1. архимандрит Макарий, ректор на Софийската духовна семинария – със 17 гласа; 2. Левкийския епископ Варлаам – с 13 гласа. Писмо от същата дата е своевременно изпратено до Светия синод.
Поради настъпилата по това време – на 20 юни, блажена кончина на екзарх Йосиф I, Светият синод на Българската екзархия едва на 31 юли успява да се запознае с писмото на наместника на Неврокопска епархия и приложеното към него изложение, след което, без да влиза в подробни обсъждания по въпроса, отлага разглеждането на провелия се избор за друго време.
През октомври същата година България започва участието си в Първата световна война. В резултат на присъединяване на големи части от Беломорието и Македония към Отечеството на митрополит Герасим – наместник на вакантния неврокопски митрополитски престол, е възложена и духовната грижа за новоосвободените части от Поляно-Кукушка и Воденска епархия. По тази причина на 19 март 1916 г. Светият синод решава, че е време неотложно да се пристъпи към преглеждане на проведения на 21 юни 1915 г. в Неврокоп епархийски избор, като във връзка с това се проведе канонически избор за Неврокопски митрополит. На основание писмото на митрополит Герасим и приложеното към него изложение Светият синод намира избора за редовен и го одобрява. Взема също така решение той да се проведе на 27 март в синодалния параклис „Св. цар Борис“. На тази дата Светият синод изслушва протокола от заседанието на 19 март и в присъствието на клира и народа избира архимандрит Макарий за предстоятел на Неврокопска епархия.
На 17 април – Томина неделя, в столичния катедрален храм „Св. Неделя“, наместник-председателят на Светия синод и Софийски митрополит Партений, Струмишкият митрополит Герасим и Нишавският епископ Иларион, по решение на Светия синод, ръкополагат архимандрит Макарий за Неврокопски митрополит. Архиереят тръгва от София, за да заеме епархийската си катедра, на 7 юни. В престолния град Неврокоп, където е тържествено посрещнат, той пристига на 9 юни.
Митрополит Макарий заварва тежко наследство. Епархията е почти 4 години без предстоятел, а страната – във война. Много от храмовете са в лошо състояние, в голяма степен липсва работеща администрация. Освен това новият владика е натоварен да се грижи за част от новоосвободените и присъединени към Царството земи, които обхващат Драмска и части от бившата Мелнишка епархия.
Скоро след края на Първата световна война (през 1920 г.) към Неврокопска епархия са присъединени Петричката и Мелнишката духовна околия. Въпреки лошите пътища, преобладаващия планински терен и ред други неудобства владиката непрекъснато обикаля из градовете и селата, където общува с паството. Осигурява и необходимите за това превозни средства. Ръкополага нови свещеници, създава фондове за духовна просвета и благотворителност. С голямо усърдие работи за благоустрояването на съществуващите и строителството на нови храмове.
През декември 1920 г. и началото на 1921 г. митрополит Макарий взема активно участие в архиерейското събрание в София, което заседава по въпросите за свикване на църковно-народен събор, за църковните имоти и просвещението в страната. Всичко това – във връзка с намесата на държавата в работата на Българската екзархия, опита ѝ да законодателства по църковни въпроси, както и с настъпилото нравствено разложение сред учащите вследствие на наложената образователна политика в страната и новите намерения за промени в нея. По време работата на събора дядо Макарий е председател на финансовата комисия.
В епархията си митрополит Макарий освещава над 20 новопостроени и възстановени стари храмове. През 1930 г. построява нов митрополитски дом в Неврокоп и осигурява издръжката му. В същата година – на 4 юли, е избран и за член на Светия синод. Благодарение на широките си познания, усърдие, трезви мисли и разсъждения той достойно изпълнява своето синодално служение до края на мандата си.
На 07 юни 1934 г., след кратко боледуване, когато е само на 58 години, митрополит Макарий почива в гр. София. Преждевременната му кончина е голяма загуба не само за Неврокопската епархия, а и за Българската православна църква. Погребан е в престолния си град Неврокоп, до катедралния храм „Св. св. Кирил и Методий и св. пророк Илия“.
Преди да почине, митрополит Макарий декларира пред нотариус и други свидетели своята последна воля, като разпределя своето имущество. Част от него – парична сума от над 400 000 лева, той оставя на Светия синод, за да се използва за създаване на фонд на негово име с цел подпомагане на духовното образование. Създаден през юли същата година, този фонд се управлява от Синода. Приходите от него са предназначени за издръжка в семинариите и Богословския факултет на бедни, но даровити деца от родното му село Драгижево и от Неврокопска епархия. Друга една сума владиката отрежда за сиропиталището (детския приют) в гр. Неврокоп, чийто създател е самият той и който носи неговото име.
Роден е на 5 септември 1850 г. в с. Церова кория, Търновско (дн. Великотърновско), със светското име Иван Пенчев Станев. Там получава и първоначалното си образование. На 15-годишна възраст постъпва на служение в Къпиновския манастир „Св. Николай“, където приема монашеството с името Иларион. На 6 декември 1871 г. в храма „Св. Спас“ в гр. Търново (дн. Велико Търново) е произведен в йеродяконски чин от първия български екзарх Антим, тогава Видински митрополит. След ръкоположението младият клирик изпълнява дяконска длъжност при Търновския митрополит Иларион, известен с историческото име Макариополски, който е негов духовен наставник.
Йеродякон Иларион е от първите ученици на Петропавловската семинария, открита през 1873 г. в манастира „Св. св. Петър и Павел“ край гр. Лясковец. В нея той учи до 1878 г., след което постъпва в Одеската духовна семинария, чийто пълен курс завършва в 1884 г. Същата година е назначен за законоучител в Солунската българска мъжка гимназия.
През 1886 г. от гр. Прилеп духовното училище е преместено в гр. Одрин. Йеродякон Иларион е назначен за негов ректор с 5-годишен мандат. Същото учебно заведение в 1890 г. е преместено в Цариград, където на 18 август 1891 г. в българската църква „Св. Стефан“ йеродякон Иларион е произведен в йеромонашески чин от Охридския (по-късно Битолски) митрополит Григорий и е изпратен за председател на Серската община. Там той ръководи църковно-училищните дела в продължение на три години. През 1892 г. – на 13 декември, отново в храма „Св. Стефан“, йеромонах Иларион е ръкоположен за архимандрит от екзарх Йосиф I, като Светият синод го назначава за член в Духовната цензурна комисия.
На 13 април 1894 г. Османското министерство на правосъдието и изповеданията съобщава на екзарх Йосиф, че по силата на султанско ираде (указ) му се позволява да назначи митрополити в градовете Неврокоп и Велес. На 14-и екзархът телеграфира до наместника си в гр. Неврокоп – свещеник Никола Саев, за да изиска съгласието на Неврокопската църковна община архимандрит Иларион да бъде назначен за Неврокопски митрополит.
С писмо от 20 април екзарх Йосиф I иска писменото съгласие и на самия архимандрит Иларион да бъде хиротонисан за Неврокопски митрополит, от която църковна община (Неврокопската) последният е единодушно избран. На 22-ри той отговаря с писмо, което завършва с думите: „прiемлю жребiй и ничтоже возражаю“. На 24 април 1894 г. – Томина неделя, в църквата „Св. Стефан“ архимандрит Иларион е хиротонисан за Неврокопски митрополит. Няколко дни по-късно (на 29-и) с „окръжно послание до благоговейните свещеници, почтените първенци и прочие благочестиви християни, живущи в богоспасяемата Неврокопска епархия“, екзархът съобщава, че техният кириарх, „посветен със здрави мисли и голяма опитност в обществената деятелност“, тръгва за Неврокоп.
На 1 май митрополит Иларион пристига в гр. Солун, а на 6-и поема за Неврокоп. По пътя към престолния си град той минава през гр. Сяр и селата Дутлия, Горно Броди, Каракьой, Търлис, Ловча и Гайтаниново. На 10 май неврокопчани, с около 30 свещеници, посрещат своя митрополит още извън града. На следващия ден – празника на св. равноапостоли Кирил и Методий, владиката за първи път служи в епархията си. Храмът, неговия двор и околните улици са претъпкани от народ, жаден да види свой народен архиерей, който се моли и ги поучава на родния им език.
За кратко време митрополит Иларион посещава повечето населени места в епархията си, която тогава включва, освен Неврокопско, също Разложко и Горноджумайско. Усилията му са насочени основно към уреждане делата на местните църковно-училищни общини.
През 1896 г. владиката откупува от наследниците на починалия пет години по-рано Тефик бей голям парцел и конак в махалата „Варош“, който превръща в митрополитски дом. Митрополитът е и сред създателите на Неврокопското смесено трикласно училище, поддържано от Екзархията и местната българска община. Заради големия ръст на желаещи от други селища да учат в него архиереят издейства от Екзархията откриването на икономически пансион в града, като за целта отстъпва едно от митрополитските здания. През май 1905 г. в двора на самото училище той полага основния камък на новия митрополитски храм „Св. св. Кирил и Методий и св. пророк „Илия“, изграждането на който подпомага с лични средства.
През 1908 г. митрополит Иларион е назначен за член на Светия синод в Цариград, сред мирския съвет на който се ползва с влияние и висок авторитет. Инициативите му, свързани с духовното и нравствено издигане на българското население, се подкрепят от екзарх Йосиф, чийто сподвижник е митрополитът.
Владиката полага големи усилия за облекчаване теглилата на българите в епархията си по време и след Илинденско-Преображенско-Кръстовденското въстание от 1903 г., при все че тогава самият той е държан известно време под домашен арест в сградата на митрополията. Не по-малко тежко е положението след Младотурския преврат (1908 г.), когато са направени опити за насилствено отнемане на някои от българските училища, поддържани от Екзархията, и превръщането им в държавни.
Освен в поверената му епархия митрополит Иларион полага грижи и за духовенството извън нея. През годините той ръкополага в различни духовни чинове над 180 свещенослужители. На една голяма част от тях са поверени енории в Драмско, Зъхненско, Серско, Валовищко (Демирхисарско), Мелнишко и Петричко.
През 1910 г. митрополит Иларион заявява желание да бъде освободен – по здравословни причини – от светителствуване в поверената му епархия. На 22 юни 1912 г. е проведено заседание на Смесения съвет при Българската екзархия в Цариград, което разглежда неговата молба и я удовлетворява. На 14 ноември същата година архиереят се сбогува с паството си и заминава за родния си край. Установява се в гр. Търново, където почива на 5 март 1925 г. Погребан е в двора на църквата „Св. Йоан Предтеча“ в родното си село Церова кория.
Приживе митрополитът оставя завещание. Съгласно него е създаден фонд „Бивш Неврокопски митрополит Иларион Пенчев“, сумите от който се разходват за: училището в Церова кория, подпомагане на бедни ученици от същото село, ремонт на тамошния храм „Св. Йоан Предтеча“, поддържане на местното читалище, подпомагане на бедни ученици с отличен успех от Търновската мъжка гимназия и Неврокопската гимназия, а също и поддръжка на двама бедни ученици, от които единият да е родом от Неврокопска епархия, завършил семинария с отличие и добро поведение – да се изпрати да следва висши науки в някоя от духовните богословски академии в Европа, а вторият – родом от Церова кория – да завърши пълния курс на една от духовните семинарии в България. Ако такъв човек от родното му село няма, тогава той може да е от съседните нему Къпиново и Кованлъка (дн. Пчелище). Друга част от парите си митрополит Иларион завещава на храмовете „Св. св. Кирил и Методий и св. пророк Илия“ и „Събор на св. Архангел Михаил“ в гр. Неврокоп, на Преображенския манастир и на още седем църкви в гр. Търново.